18-годишната Елиса Телес е абитуриентка в гимназията Уестън в Кънектикът. Тук тя описва как е организирала разходката на своето училище в памет на 17-те убити в Паркланд, Флорида, стрелба и в знак на протест срещу насилието с оръжие.
Малко след стрелбата в Паркланд, Флорида, на 14 февруари, видях публикация в Instagram, която, макар и да се занимава с трагичните смъртни случаи, твърди, че клането е неизбежно. Тогава реших да организирам разходката на моето училище. Червата ми се разкъсаха и започнах да плача. Вдъхновен от Речта на Ема Гонзалес и мърморене в социалните мрежи за национално училище, създадох страница във Facebook и добавих 30 мои приятели, за които знаех, че ще участват. Призовах ги да добавят други и преди да се усетя, повече от 400 души се присъединиха. След това обединих усилията си с двама от моите силни, политически откровени съученици, Джеймс и Габи, за да стартирам шоуто.
Проведох две срещи след училище за всички други деца в гимназията, които се интересуваха да ми помогнат да организирам събитието. Бях поразен от огромния брой деца от четирите класа, които искаха да го осъществят. В една злощастна поредица от събития обаче заваля сняг в деня преди планираната разходка, така че за момент си помислихме, че демонстрацията на открито е безнадеждна. Не искахме да се откажем просто така – мобилизирахме група от 12 студенти, за да разровят нашата писта на открито, за да имаме къде да се разхождаме на следващия ден. Часовете на гребене си заслужаваха.
ВИДЕО: Точно сега: Национално училище Walkout—Parkland, Fl., студенти
Живея в Уестън, Коннектикут, който е на 20 минути от Нютаун [където се проведоха стрелбата в Sandy Hook Elementary]. Тогава бях в седми клас, но сега съм старши. Накарах 26 ученици да донесат плюшени мечета, за да представят 26-те жертви на Нютаун. Искахме да включим физическа символика както за жертвите на Паркланд, така и за 26-те жертви на Sandy Hook.
Събрах група от 17 студенти (по един за всяка жертва на Паркланд), за да застанат на трибуните с мен, докато останалите участници стояха на пистата. Докато четях всяко име на глас, 17-те души счупиха луминесцентна светеща пръчка в тяхна чест, за да изяснят изгубените души. Тогава 26 ученици донесоха плюшени мечета, за да представят жертвите на Санди Хук. Те ги държаха гордо, докато аз произнесох следната реч заедно с моите съорганизатори:
СВЪРЗАНИ: Защо излизам от училище за безопасност на оръжията
На 14 декември 2012 г. се случи трагедия, която тази общност познава твърде добре. От тези 26 жертви 20 са деца на възраст 6-7 години. Днес тези деца и шестте жени, които загинаха, опитвайки се да ги защитят, няма да могат да видят колко малко се е променило след смъртта им. Но те ще вървят с нас в прегръдките на 26 гимназисти, които, както всички тук, ще имат думата кой ще бъде избран в нашите кабинети.
В нашата система има недостатъци на живот или смърт. Излизаме от училище днес, за да почетем учениците, които никога не са успели да напуснат. Преди един месец днес имаше трагедия в гимназията Марджори Стоунман Дъглас в Паркланд, Флорида. Един човек с една полуавтоматична щурмова пушка, която никога не би трябвало да може да получи, изигра роля, по-голяма от неговата собствена, и се зае да премахне душите от тази земя. Куршумът на AR-15 заличава човешкото тяло; за разлика от куршума на пистолет, чиито входни и изходни рани са линейни и минимални, изстрел от отвратително мощно оръжие е назъбен и разкъсва плътта без милост. Никой никога дори не е имал шанс.
СВЪРЗАНИ: Как преминах през първия си ден обратно в гимназията на Марджори Стоунман Дъглас, след стрелбата
Току-що навърших 18 години — достатъчно възрастен, за да си купя дълъг пистолет, но не достатъчно възрастен, за да ме приемат сериозно. Достатъчно млад, за да бъде застрелян в училище. Гледам всички вас и размишлявам върху стойността на човешкия живот. Кой няма да изживее първия си бал? Кой няма да успее да скандира в автобусите по пътя за държавния мач на техния спортен отбор? Кой няма да успее да изпее сина си или дъщеря си да спят, докато очите им затрептят до края? Представете си, ако вашият шанс да живеете – гръмнете музика в колата си с ръце на покрива на люка, отидете в колеж и имате шанса да бъда някой, помислете защо сте тук на първо място - представете си, ако всичко това беше прекъснато от куршум.
Обаждам се на Б.С.
Излизането показва единство, когато имаме най-голяма нужда от него. Ученици от цялата страна излизат, точно като нас, в момента, не само в знак на солидарност с жертвите на стрелбата в училище в Паркланд, но и да протестираме срещу неспособността на нашето правителство да произведе каквато и да е смислена, конкретна реформа. Как може да се обясни на дете, че в случай на стрелба в училище, то трябва да си играе мъртво? Как можем да се наречем най-великата държава в света, ако нашето правителство си затваря очите за стотиците зверства, извършени в училищата?
Днес, независимо от коя партия принадлежите, имате възможност да се съберете и да кажете „стига стига“. Тези 17 минути ни позволяват, студенти, да кажем на нашите лидери, че не се чувстваме в безопасност на едно място, което при никакви обстоятелства не трябва да бъде заплашено от оръжия мил. Никоя организация не трябва да има предимство пред нашето право на живот. Това са първите 17 минути от една революция, която няма да спре, докато никога повече студент не може да умре в ръце на смъртоносно оръжие, което няма да спре, докато тези Съединени американски щати не видят последното си училище стрелба.
СВЪРЗАНИ: Хиляди ученици протестират срещу насилието с оръжие в национално училище
Над 600 ученици дефилираха, докато малък хор от второкласници изпя „Imagine“ от Джон Ленън. Стоейки над тях в трибуните, започнах да плача. Този път обаче бяха сълзи на надежда.