Никога не съм имал най-добрия късмет, когато ставаше дума за любов. Когато се преместих в Ню Йорк на 19-ия си рожден ден, по време на рекордната гореща вълна от 2013 г., аз все още бях затворен гей мъж, който разбираше кой искам да бъда и какво искам да правя с живота си. Това беше приказка, стара като времето: исках да избягам от предградията (в моя случай на Питсбърг, Пенсилвания) за живот в Ню Йорк, изпълнен с вълнението и блясъка, за които бях чел в списанията.
Бързо превъртане напред две години: приех себе си, излязох с отмъщение и намерих професионалното си призвание. Но полето „любов“ все още не беше отметнато. Когато кажа на хората, че живея в Ню Йорк, те веднага приемат, че това е безкрайна въртележка от подходящи ухажори. Споделям остров с близо десет милиона души, което означава, че намирането на сродна душа е лесно, нали? Грешно.
Експериментирах с приложения за гей запознанства, но нищо не се получи. Започвах да се чувствам безнадеждна. Напразно ли беше преместването ми в Ню Йорк? Ще намеря ли някога някой?
По време на почивката ми за Деня на благодарността бях нападнат от въпроси от роднини относно кариерата ми, начина ми на живот и любовния ми живот. Докато се отправях към летището, за да летя обратно за Ню Йорк, изпитах желание да използвам Tinder само за последен път, преди да напусна Питсбърг. Видях сладко момче на име Гарет с ярка, приветлива усмивка. Въпреки че самолетът ми излетя за няколко часа, прекарах надясно. За моя изненада си паснахме.
Тръпката ми бързо се смени с тъга. Той живееше на около два часа на север от дома на родителите ми и на почти осем часа от Ню Йорк. Къде изобщо ще отиде това? Все пак започнахме да изпращаме съобщения. След няколко седмици преминахме към телефона. Първата вечер, когато чух гласа му, беше, когато беше навън с приятели и пиеше в един от техните местни барове. „Дай ми десет минути, просто искам да те чуя да говориш“, каза той. Говорихме близо два часа.
С наближаването на коледната ваканция говорехме все повече и повече. Бяхме решили да се срещнем – дори и само за час. Взехме демократичното решение да се срещнем в аутлет мол на час от двама ни.
След като пристигнах в непознатия аутлет мол, треперех. Но когато видях Гарет да върви към мен с сияещата си усмивка и много красиво кожено яке, се успокоих. Беше толкова добре изглеждащ и толкова очарователен, колкото си го представях. (Ура! Не бях сом!) Прекарахме близо четири часа заедно. Той влезе за целувка и аз знаех, че съм влюбена.
Имаше само един проблем: как ще се видим? Живеехме толкова далеч и на голямо разстояние, както сме виждали отново и отново, никога не работи. Но Гарет беше решителен. Каза ми да си взема почивен уикенд в края на януари, защото си е купил самолетен билет, за да дойде да ме види. Пътуването му съвпадна с една от най-опасните виелици за годината и в крайна сметка бяхме засипани от сняг през по-голямата част от времето, когато той беше тук. Избягахме да видим Фантомът на операта, и докато отпивахме чаши просеко, той ме помоли да му бъда гадже.
През следващите девет месеца, с безброй пътувания напред-назад и много придобити небесни мили, обсъдихме бъдещето си. Случвало ни се е да се виждаме само всеки месец, а когато го правихме, това беше най-вълшебното чувство на света. И така, когато Гарет завърши колежа, той реши да се премести в Ню Йорк с мен.
Днес Гарет и аз празнувахме една година заедно и през тази година той ме научи да се освобождавам, да живея живот в пълна степен и, най-важното, да рискувате нещо – дори и да не знаете как ще работи навън.
